Two years is a small price

Днес Лодката става на две.

И искам да поспра днес и да се обърна назад, да погледна вътре и да ви разкажа.

Преди две години започнах нещо, без да си имам и най-бегла представа с какво се захващам.

Не бях говорила предварително с никой в издателския, дизайнерския или който и да било друг бранш, не бях събрала никакво ноу-хау, не направих никакво маркетингово проучване, нямах бизнес план, нямах екип. Нямах офис, работех на бюрото в спалнята сред етажерки, кашони, статив, моливи и бои. Да, не беше никак фън шуйско, никак красиво и никак удобно. Но тогава не мислех изобщо за това.

Нямах дори свободно време, тъй като първата зима бях с детето вкъщи, което боледуваше нон-стоп. Първа година в градината… Идваше моята Леля Лена – да е жива и здрава, която докато се занимаваше с 3-годишното в другата стая, аз се затварях в спалнята, крадейки минути да дорисувам и това животно, и онова. Ако може. Между виковете мамо това, мамо онова.

Нямах и кой знае какъв капитал – общо взето семейните спестявания от работенето ни с мъжа ми. Така бяхме решили – без кредити.

Нямах никакви умения в боравене с касови апарати, счетоводни програми, проценти, търговци, стокови разписки, фактури, държавни администрации. Не можех да карам кола. Мозъкът и недотам завидните ми речево-комуникативни умения бяха съвсем изпилени след майчинството.

Не на последно място родителите и сестра ми макар морално тук, в този момент живееха животите си далече от мен.

 

Това, което имах, бе:

3-годишно торпедо, което всеки ден обръщаше моя свят с краката нагоре и който отваряше широко портите към нови неоткрити земи.

Имах работещ и обичащ мъж, на който да се опра.

Имах родителите на мъжа ми, които никога не са щадили обич и подкрепа от ден първи, когато се запознахме и които толкова много обичам.

Имах приятели, които ми вдъхваха вяра.

Имах бюро, компютър, таблет, скенер, принтер, фотоапарат, бои и моливи.

Имах цял куп идеи.

Цял куп страхове.

Много любов.

Много не-рационалност.

И невероятната необходимост да дам път и пространство на въртящите се вътре идеи и неща.

 

Нещата се завъртяха много бързо, веднъж появили се в онлайн пространството, ни потърсиха много търговци. Нашите продукти набързо се озоваха на различни симпатични места в София. Заредиха се участия в базари.

Началото бе еуфорично, прекрасно, енергично и лудо.

После всичко останало.

И така две години.

 

Ако с днешна дата някой ме попита – трудно ли се прави подобно нещо в България – аз без колебание бих му отвърнала – ДА! УЖАСНО трудно.

Защото трудно се поддържа качество, когато зависиш от други хора и производства.

Защото много материали просто липсват (за да намеря картонени тубуси на едро ми отне 2 месеца).

Защото всеки прави нещата в последния момент и организация липсва почти навсякъде.

Защото клиентите стават все по-нетърпеливи и взискателни.

Защото масата хора са със свити доходи и предпочитат да си купят по-грозничка, но евтина книжка/тетрадка.

Защото големите магазини и книжарници взимат 50 % от стойността на продукта (не че им липсват разходи, но така или иначе по-голям дял отива у тях), което не действа стимулиращо за участие на дребни риби в този вид пазар.

Защото днес освен да измисляш, произвеждаш нещо, ти се налага постоянно да показваш, че го правиш. В социума. А това изисква време, енергия и известни умения.

Защото у нас хората много трудно се доверяват, обединяват и поглеждат в една посока. Затова всеки малък се бори сам с живота.

 

Но също така ако някой ме попита – добре, би ли се впуснала отново в същото? Без колебание бих отвърнала –ДА!

Първо, защото, да носиш радост и да подаряваш щастливи мигове на хората – колкото и да е изтъркано  –  носи ВЕЛИКО удовлетворение и усещане, че подреждаш малки парченца в този объркан свят.

Защото научих много.

За пазара у нас.

За пресичането на творчество и работа.

За това, че е жизнено-необходимо да слушаш тялото си.

За цената на парите.

За цената да си творец, жена и майка.

За блокирането и отпушването на енергията.

За изхвърлянето на ненужни вещи, идеи, емоции и неща.

За важността на корените.

За важността на работенето с кауза.

За важността да си автентичен и истински.

За важността да оценяваш и благодариш за привилегиите, с които вселената те е дарила.

 

И много други неща.

 

И тъй като този пост стана бая дълъг, мисля да спра.

И да ви пожелая да се обичате и да се грижите за себе си, да давате път на енергията и мечтите си. Да заставате зад изборите си – да понасяте смело и радостите и трудностите.  И да не се страхувате от грешки, спъвания и падания… Защото това понякога това е единственият начин да полетим.. Нали?

–

Дотук са две години и 132 продукта. Нямам идея още колко. Иска ми се още много. Надявам се. Продължавам.

 

<3

Ваша Лодка

 

PS „Two years is a small price“ e от Confusion the Waitress на Underworld.

Фото: Дени Илчева