Зорница Христова за “нещата, които не можеш да не правиш”

Това интервю бе взето мнооого отдавна, чак миналия юли, като част от рубриката ни “На гости на Бяла лодка”, в което представяме някои от забележителните личности зад българските детски издателства.

Но ето че понякога нещата се случват по-късно, отколкото сме възнамерявали, затова то излиза днес, на връх рождения ден на главното действащо лице.

А то (главното действащо лице) се казва Зорница Христова – мнозина я от вас я познават като създател на издателство “Точица” – чиито книги категорично мога да нарека едни от най-умните (и красиви) детски книги, издавани у нас (а вече и на други места по света).

Но освен издател, Зори е също така прекрасен преводач, журналист, писател и не на последно място – ясен глас, който често защитава открито и смело своята гражданска позиция по редица чувствителни теми.

Зори, честита бъди и благодарим за вдъхновението! <3

…………………………….

Срещам я на изхода на метрото на Софийския, с чанта в едната ръка, в другата – торба с плодове и … букет бели маргарити.
С леко разсеян поглед крачи уверено с обувки на токчета.

Разменяме набързо по някоя мила дума, новина и идея и всяка продължава забързана в своята посока.

А аз – някакси по-радостна.

……………………………

Коя си ти и какво правиш?
Казвам се Зори и правя детските книги на «Точица» заедно със семейството и приятелите си.

Къде си израснала?
В стара къща с глави на нимфи над прозорците. Някои бяха кухи отвътре и леко се отлепяха от стената, а вътре гнездяха врабци. Други бяха здрави и върху тях гнездяха гугутки. За жалост яйцата на гугутките често се търкулваха в двора, а врабчето поколение спокойно си растеше и се оперваше.
Не беше честно по-празноглавите нимфи да са по-полезни, ама ха де!

Твоите учители?
Учителката ми по математика, Мария Тонова, която влизаше в клас и викаше «Здравейте, елементи!» Защото сме били елементи от ученическото множество. Искрено ни обичаше и покрай нея и ние заобичахме намирането на решения. Знам, че за мнозина е странно да обичаш математиката, но тя я превръщаше в история, чийто хепи енд трябва да дойде елегантно и неочаквано.
Дотам, че в пети клас се бях върнала от кръжок с чуждо палто. Баба ми беше потресена: «Как не видя!» Ами тъй, не видях, решавах си наум някаква задача.
А после в гимназията случих на разкошна учителка по английски, Донка Куюмджиева. Беше малко като Мери Попинз – истинска дама, която в същото време най-небрежно разширяваше границите на възможното, на радостта. Решаваше примерно, че ще ни чете приказка от Оскар Уайлд или ще ни дава да превеждаме Бредбъри, да поставяме Бърнард Шоу или да ни учи как да си сваляме текстове на песни от касетки. Заради нея записах английска филология.
Родителите ми също, разбира се. И пряко, и с прекрасната библиотека (и фонотека), която беше на мое разположение. Със задна дата съм им благодарна и за нещо, което тогава мразех: караха ме да спя следобед, а аз не можех и умирах от скука. Затова стисках очи и си измислях разни истории.

С какво си се занимавала в миналите си животи?
Нещо, което се прави с ръце. Харесва ми да рисувам, да садя цветя, да меся хляб.

Какво те накара да поемеш по пътя на книгата?
Дървото, в което се блъснах, докато четях «Тримата мускетари» на път за училище. Понякога има неща, които не можеш да не правиш.

Каква е мисията на детската книга днес?
Каквато е била винаги: да си говори с детето радостно и красиво, да му помага да говори със себе си.

Какви детски книги харесваш?
Топли, искрени и неочаквани.

Кои детски автори/илюстратори/издателства са те впечатлили напоследък?
„Дакелче” с полската серия за пчелите и дърветата. Чакам и „Mappen” от същата серия, а и книгата за мама в детската градина. „Timelines” с малките биографии, взех тази на Дарвин – много е добра, топло, весело и разбираемо написана – как го хапали комарите на околосветското пътешествие, как отначало въобще не харесал Галапагос – едно такова голо и черно. От илюстраторите – доста, но понеже питаш за „напоследък”, ще се възползвам да избегна изреждането и ще спомена само Мария Гюлеметова и Вяра Бояджиева, другите си знаят.

Как да запалим едно дете по четенето?
Гушнете го и му четете изразително на глас, всяка вечер.

Кое е най-трудното в това, което правиш?
Да намериш точните хора, с които да работиш, и да им се довериш така, че издателската работа да бъде координация, а не контрол. Защото без тяхната творческа свобода и техния вкус няма да стане нищо. И все пак да се погрижиш всичко да стане в срок и крайният резултат да е обърнат към децата, да не е самоцел.
Щеше да е по-лесно, ако само препечатвахме чужди издания, но на мен ми е вълнуващо създаването.

Как се справяш с хаоса?
Хаосът е змей, който не искам да победя напълно. В него има усещане за свобода, живителна сила. Опитвам се да го направлявам, но и да се вслушвам в него – защо го тегли в една или друга посока? Какво не му харесва в така наложения ред?
Понякога, като прекали, спирам и си подреждам наум нещата по важност. Кое има значение за мен? Кое – не толкова? И това е доста полезно упражнение, което иначе не бих се сетила да правя, да подреждаш ума си като претъпкан гардероб.

Кое би помогнало за развитието на детската книга у нас?
Хм, боя се, че ще повторя мнозина други, но какво значи хазартът да е с 0% ДДС, а книгите и лекарствата – с 20%? Като начало е просто обидно, да не говорим, че прави книгите недостъпни за много от хората, които се интересуват от тях. Детската книга изисква хубав печат, обикновено цветен, добра хартия, здрави корици – и в същото време не бива да струва колкото половин царство.

Откъде черпиш енергия и вдъхновение, за да продължаваш напред?
От страха, че няма да го направя и ще ме е яд!

Занимаваш ли се с нещо друго към момента?
Довършвам текстове към един много интересен музей в Бургас. Става въпрос за птици и риби, за подводна археология, за изобретения, вдъхновени от природата, за енергия. Правим го с част от екипа, с който работихме по «Музейко», за мен е голяма радост да работя с тези хора.
С приятелите от «Детска архитектурна работилница» пък довървшаме едни детски интерактивни карти за архитектурни разходки из Пловдив.

Как си обясняваш тенденцията у нас предимно жени да се занимават с издаване на детски книги?
Може би трябва да питаме мъжете? Или да не ги питаме, да не се сетят колко пропускат.
Едно време Ран Босилек е ходел от писател на писател да ги навива да пишат за деца. Половината от авторите в читанките са увещани от него да се захванат с това.
Мъжете малко я подценяват тази работа, а и не само те. Една приятелка ми разказва колко странно я гледали, когато решила да пише дисертация за детски книги. Сякаш не е достатъчно сериозно и академично. А не е вярно, всъщност това е един от начините да предизвикаш реална промяна – детската книга въздейства и на онази част от нас, която си остава най-органична, дори несъзнавана, тази, към която се връщаме като ластик цял живот.

С какво се гордееш най-много?
В работата си – с талантливите хора, с които имам честта да работя.

На какво още би искала да се научиш?
На какво ли не. Светът е пълен с неща, които още не знаем и не умеем, а времето е кратко. Изпитвам удоволствие от състоянието на начинаещ, който си проправя път напред и постепенно осмисля това, с което се е захванал. Думите «аматьор» и «любител» имат в корена си любовта.

Къде обичаш да си?
В планината. Много ми е хубаво на хижа «Амбарица» при моята приятелка Ема Гатева, макар че рядко успявам. Ако не може там, в друга планина, ако пък съвсем не мога да се откъсна, в градината си.

Какъв съвет би дала на всички, които искат да тръгнат по този път?
Да изчитат на глас всяка книга, която правят.

Благодарна съм на/за:
На Валя Бояджиева, която ми даде куража да почна, на Кирил, който направи логото ни и най-любимата ми книга, на Миглена Папазова, която е нашият негласен дизайнер, на всичките ни илюстратори и автори за таланта им, на Манол, който ни помага от сърце, канейки ни на Панаира на книгата, на приятелите, които разказват за книгите ни на свои приятели, на преводачите на нашите книги Мария Ширяева, Мария-Йоанна Стоядинович, Дарин Ангеловски и Анастасия Христова, а и на всички, които работят за българската детска книга и нейните читатели. И най-добрата история не може да съществува във вакуум, тя има нужда от публика, която ще я разбере, защото владее езика й. А този език се развива на базата на други прочетени истории.

И на всички от семейството ми, които в една или друга степен участват в цялата завера.

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

eight − seven =